Разказ в 10 части по действителен случай. Първа част
Изчака повечето хора да слязат от кораба и едва тогава взе куфара си. Не беше тежък, той й бе казал да вземе със себе си най-необходимото и тя го послуша. Беше единайсет часа сутринта. Заслуша се в разговора между две млади момичета, които също като нея се оглеждаха за посрещачите си и за момент страхът се върна в душата й. Три цели месеца бе разговаряла с него по телефон и пo скайп, след като го бе открила съвсем случайно в интернет. Три цели месеца го бе слушала и можеше да каже, че помни всяка негова дума...И въпреки това си даваше сметка, че това, което върши , е авантюра.
Авантюрите не бяха част от характера й и нито като младо момиче, нито по-късно , като съпруга и майка си ги бе позволявала. Точно обратното, не ги разбираше и не ги одобряваше. Онази страшна диагноза обаче преобърна всичко в нея и ето, че сега идваше да живее на този остров . За цели три месеца. С един непознат, по-точно познат й само по скайп мъж, за когото знаеше единствено, че е англичанин по народност и се казва Тед...
- Ще слизате ли? - Младежът в униформа се усмихваше приветливо насреща й, но в погледа му имаше нетърпение.
- Да - отвърна и се вгледа в посрещачите. Проследи как едното от двете момичета се хвърли на врата на дългокос младеж и веднага след това видя и Тед.
Беше облечен точно както й бе казал - с широка сламена шапка, оранжева тениска и избелели от слънцето дънки. И носеше в лявата си ръка голям оранжев плик. В този момент той също я видя и размаха плика. От това притеснението й мъничко намаля. Вдигна куфара и побърза да слезе.
- Здравей, Борислава! - Той взе куфара й и се вгледа в лицето й. Опита да се дръпне назад, но ръката му хвана нейната и я помъкна през едва движещите се към изхода хора.
- Борислава! - Тя се смути - Повтарях си го, денонощно си го повтарях, но изглежда не успях да свикна. Звучи ми чуждо. Съвсем чуждо ми звучи...Все едно, че ще участвам във филм.
- Ще свикнеш. Просто току-що го чу за първи път от друг човек. Нали така се уговорихме. Че в момента , в който слезеш от кораба, оставяш целия си предишен живот назад.
- Къде ще живея? - Тя се огледа наоколо. Пристанището беше малко, а хората които бързаха да се качат на кораба, препречваха погледа й към вътрешността на острова.
Той не й отговори, но стисна още по- силно ръката й. След малко се видя до стар тъмнозелен джип, чийто вид я накара за пореден път да отстъпи крачка назад. Струваше й се, че в момента в който тръгне, колата ще се разпадне на съставните си части.
- Не се притеснявай! С тебе имаме договор. Помниш това , нали! - веднага разбра колебанието й той.
- Да - Тя го изчака да сложи куфара отзад и го последва на предната седалка.
- И каква е единствената точка на този наш договор, Борислава? - Той тръгна рязко и тя веднага разбра, че преценката й за возилото му беше съвсем невярна. Зад плашещата външност на старичкия джип се криеше истински звяр.
- Че ще се върна жива и здрава!
- Точно така! Жива и ...здрава! - Тед Самотника, както сам често се наричаше по време на разговорите им, натисна още повече газта и около тях се понесоха огромни облаци пясък - Преди това обаче ти предстои да живееш три месеца на моя остров. Виждаш, че не те излъгах, нали. Това е обитаем остров, сега е лято, сезонът е в разгара си и има много туристи. Там обаче, където отиваме, никой не живее. И това ти го казах, нали, Борислава?
- Да - Тя въздъхна дълбоко.
Той беше същият, както си го бе представяла, но всичко останало все още я плашеше.
- Имаме само една палатка, в която ще спиш ти. Една, единствена палатка...И много нуждаещи се от помощ животни. За които ще се грижиш. Заедно с мен. И това ти го казах, нали?
- Да - При последните му думи тя потрепери, макар той да не й бе казал нещо, за което да не бяха говорили - Как е Бейла?
- По-добре е, чака те. - каза той - И другите те чакат. Асен, Вероника, Дейн...След четирдесет минути сме там. Спирам само за момент да взема спирт от аптеката отсреща и продължаваме.
Проследи го как влиза в нисичката продълговата сграда с надпис "Аптека" и за първи път се замисли какво може да е накарало един привлекателен като него, едва четирдесет и две годишен мъж да се засели на този далечен остров. През трите месеца, през които бяха разговаряли, беше виждала само лицето му и сега наистина се изненада от вида му. Беше почернял от слънцето, висок и строен, а слабото му лице бе фино и интелигентно.
- Ето ме! - Той прекъсна мислите й, стоварвайки в краката й една двайсет литрова туба със спирт - Ще я придържаш, нали? - каза и тръгна по предишния свиреп начин.
- Не е ли много? - попита тя, оглеждайки старата оранжева туба. Изрече думите, колкото да каже нещо и само с края на погледа си проследи лицето му.
- Не е - Той сви по един стар път - Спиртът е в основата на всичко, което правя за тях. Аз съм ветеринар, това казах ли ти? И обожавам оранжево. Това и да не съм ти го казвал, вече си го видяла. Нищо не се крие зад тази ми прищявка. Просто това е един забелязващ се отдалече цвят.
Колата заподскача по неравната повърхност и пред тях се ширнаха огромни запустели полета. В следващите двайсет минути не си казаха нищо. Тед искаше тя сама да приеме реалността и затова затананика на глас една стара английска песен, а Борислава продължи да се вглежда в безкрайната равнина.
- Вече ги виждам! - обади се първа тя. - Отсреща е мястото, нали? Виждам нещо оранжево. Една голяма и десетки по-малки оранжеви къщички малко зад нея...
Той продължи да си подсвирква до момента, в който колата спря до голяма оранжева палатка и едва тогава се обърна към нея:
- Добре дошла в новия си дом, Борислава. Макар че ти предстои да живееш тук само три месеца, това наистина е твоят дом. Имаш два часа да подредиш нещата си. Точно в шест започваме визитацията. И за това ти говорих, нали? Ще продължи около час и половина. Но когато свършим, ще се е стъмнило..
- Да - Тя влезе в палатката и видя, че вътре има само едно походно легло, хладилник и малка масичка, сглобена от стар дънер. Притеснението отново нахлу в душата й, но гласът му отвън я стресна.
- За миене използваме вода от морето, помниш нали! В момента е все още топла, можеш да се изкъпеш. Защото след визитацията няма да ти е до това.
- Добре! - Тя извади хавлиена кърпа и четка за зъби и излезе. После спря и се подвоуми, върна се и ги остави на походното легло. - Готова съм - изрече с увереност в гласа - Да отиваме да видим Бейла. И другите...
- Борислава! - Мъжът срещу нея я гледаше изпитателно. - Наистина ли премисли добре решението си? Все още имаш възможност да се върнеш. Тази вечер имаш тази възможност, утре ще е късно...Заради тебе отказах на други трима човека и не мога да си позволя да оставя болните животни сами. Помощникът ми преди тебе си замина със сутрешния кораб. Което означава, че утре и да искаш да си тръгнеш, няма да ти го позволя...Поне докато не си подсигуря друг помощник. А това не става много бързо...
- Пак се стреснах от това Борислава! - Тя прекара длан през дългата си черна коса, но поклати глава - Обмислих го. Оставам.
- Тоест, да повторим...Ти си Борислава. Моята помощничка в този лазарет за болни животни. Имаш с мене договор за три месеца. Ще живееш тук до месец октомври и ще правиш всичко, което ти кажа. Колкото и да ти е трудно. Всичко останало, което се е случило в живота ти до този момент, го забравяш. За три месеца...
- Да! - Тя застана като войник срещу него и го погледна много сериозно - Да, съгласих се отдавна с това. Ще забравя...- Една сълза поиска да падне от окото й, но тя завъртя инстинктивно глава вляво и тайничко я избърса.
- И няма да се уплашиш от работата? Защото, както ти обясних, тук работата е много. И е тежка. Тежка е и психически, и физически...Ще трябва да чистиш на около петдесет болни животни, измежду които кучета, котки, зайци, диви прасета, един вълк и няколко сърни...Ще трябва да превързваш раните им, да виждаш всеки ден болката в очите им...Ще трябва и да копаеш гробове...
При последните му думи тя подскочи:
- Гробове ли, защо гробове! Каза, че лекуваш животни и после ги пускаш в естествената им среда...
- Казах ти, че лекувам много болни и тежко ранени животни, Борислава. Някои от които умират...Това, че видя по скайп няколко пъти Бейла, не означава, че си видяла всичко. Маймуната Бейла е нещо като втора стопанка в лазарета. Кракът й не може да бъде напълно излекуван, затова тя не може да си замине. Но на половин километър от тук има много животни в много по-тежко състояние...
- Да, добре - Тя видя една чанта с медикаменти и я взе- - Да отиваме! Да отиваме. Искам да започна час по - скоро...
Четири часа след това, със силно зачервено лице и ръце целите със следи от кръв се върна в палатката и се стовари върху походното легло. Той наистина я беше предупредил. Беше й говорил много за лазарета, беше й разказвал за проблемите си с общинското ръководство и за проблемите, които срещаше с местните хора . И за някои от тежките случаи, които бе спасявал...Но това което току-що бе видяла, надхвърли всичките й създадени до този момент представи. Затвори очи и сложи ръка на устата си. Не искаше когато той се върне, да чуе плача й. След десетина минути се надигна, огледа се и потърси бутилките с минерална вода, които бе видяла при пристигането си .
- Спиртът е до вратата! - чу се в това време гласът му отвън.
Стана и дръпна платнището. Той стоеше изправен току до входа и я гледаше изпитателно. Това не я смути, точно обратното, върна равновесието й . Отвори тубата, наля от спирта в една пластмасова чашка и започна внимателно да търка кръвта по ръцете си. В следващия момент обаче плачът нахлу с всичка сила в нея.
Никога не бе предполагала, че ще стане свидетел на такива страшни неща. Беше чела за жестокости с животни, беше гледала клипове в интернет за жестокости с животни ... Но никога не бе предполагала, че ще види толкова много жестокост, събрана на едно място. Защото около петдесетте пациента на англичанина Тед, намиращи се в лазарета, не бяха само случайно самонаранили се животни. .. Между тях имаше и нарочно измъчвани такива...Имаше драни, но оставени живи животни. Имаше животни с отрязани крайници, с отскубнати езици, с извадени зъби, взривявани и намушквани животни...
Той я гледа няколко мига, после стана и без да каже нито дума, се отдалечи. Това още повече засили ужаса й и тя даде воля на сълзите си. Измина почти час, преди да стане и да го потърси. Беше й казал, че спи на открито, на едно дървено легло зад нейната палатка. Заобиколи отзад и видя леглото. Беше зад единственото дърво в околността, между няколко ниски храста. Изчака, надявайки се той да й каже още нещо. Това, което видя обаче, я ядоса. Завит през глава с поизвехтял оранжев чаршаф, Тед Самотника вече спеше.
Върна се в палатката и усети, че няма сили да се съблече. Издърпа одеялото и се мушна с дрехите в леглото. Беше преминал първият й ден на острова. И страхът, с който бе слязла от кораба, се бе оказал неоснователен. Затова пък работата, която й предстоеше да върши, наистина беше трудна...Ослуша се за момент и поиска да стане и да завърже по-здраво палатката отвътре, но не намери сили за това. За миг в съзнанието й нахлуха домът й на хиляди километри от това място, където бе останала само майка й, и дъщеря й, която учеше в Америка и на която бе казала, че отива на специализация. В следващи миг обаче вече спеше..
СЛЕДВА - Част втора