Преплитане

Често с години носим някоя травмирала ни случка и дори не подозираме какви поразии ни причинява тя в ежедневието. Разказвам един случай от моя живот, за който много късно установих, че наистина ми е навредил:

Разсипваше ме от подигравки. Без повод и с повод използваше името ми и ме намесваше в какви ли не нереални ситуации.
Беше преди години. Наложи ми се да работя няколко месеца преди да започна да следвам. И още на първия работен ден той пристигна.

Рус, почти безличен, и висок. Със самочувствие до небето и още по-нагоре.
"Къде ще пием кафе довечера? " попита .
Вече знаех за него. Бяха ме предупредили, че е нещо като неофициален тартор на колектива и че не се спира пред нищо, ако някоя от новодошлите жени му хареса.
"Забрави! Моят път само минава оттук. Ще следвам!" отговорих. Бях си го намислила предварително. Много авторитетно и смразящо ми изглеждаше.
Той не повярва на ушите си. И се започна...
Правеше ми спънки в работата, подиграваше ми се пред всички за незначителни неща...Измисляше ми провинения. Дори едно наказание ми издейства. Съвсем незаслужено.

Останалите, особено жените, казваха, че ми съчувстват, но не смеят да му противоречат. Не искаха жилото му да се премести върху тях.

Тайничко си мислех, че някога ще му отмъстя. Че непременно ще намеря начин и ще му отмъстя. Много го исках. С ужас ходех на работа, но издържах пет месеца. Не ми се удаде обаче случай да му отмъстя.

Тръгнах си като след продължителна болест. Омаломощена от постоянните лоши очаквания, но доволна, че съм се спасила. Точно такова усещане имах. Че съм се спасила.
После мина много, много време.
В първите години в моменти на безизходица винаги се сещах за него. После го забравих...

До преди седмица.

Веднага го познах. Времето не го беше променило много. Само дето беше наедрял. И русата му коса беше прошарена и с бели кичури.

Махнах му. Не защото бях забравила обидите, а защото те вече не ме докосваха. Всъщност в първия момент му махнах, после си спомних какво ми бе причинил.
"Да знаеш колко съм те търсил!" ми каза веднага, щом ме позна." Толкова разпитвах за тебе!"
"И защо?" смънках, смутена от добрия му поглед.
"Не мога да ти кажа защо!" отговори. "Не мога...Но съм щастлив, че те срещнах. Всичко в живота ти е наред, нали?"
"Да, добре е! Всичко е наред!" отговорих.

Не знам защо ми се стори, че ще ми разкаже нещо тъжно. Просто интуитивно го предположих.
Той обаче не ми разказа нищо. По-скоро като че ли очакваше аз да го попитам. Аз обаче нямах какво да го питам. Или поне в този момент не се сетих за нищо.

Настъпи тишина, през която той свали ръкавиците си една след друга, после свали и плетената си шапка, гледа ме известно време и...после изведнъж си тръгна...А от мене се свлече огромен товар...