ДРУГАТА
част първа : ДАРА
част втора - АНАСТАСИЯ
/разказ по действителен случай /
- Приличаш на Анастасия! Много й приличаш!- внезапно изрекла Татяна, без да я гледа, а гласът й бил особен, леко дрезгав и излизащ сякаш изпод земята.
- На Анастасия ли? Коя е тя? - Дара събрала всички чинии и прибори от масата и ги сложила в мивката.
Майката на Михаил застанала зад гърба и, а гласът й станал още по - тих:
- Четири години бяха заедно. От Университета се познават. Не ти ли е разказвал? Наистина ли не ти е разказвал? - В очите на Татяна имало нещо средно между тъга и вина - Когато се разделиха, той смени почти всичко - и работата си, и квартирата, даже и повечето си приятели...Ходеше в офиса, но вечерите прекарваше в стаята си. Много дълго.
- Не знам за това. Знам само, че преди да се срещнем, е имал дълга връзка. И тя е приключила. - Дара продължавала да облива с пяна чиниите от вечерята, а в краката си усещала слабост. Не избягнала обаче погледа на Татяна.
- Да, приличаш и! - повторила Татяна и извадила от горното шкафче на белия бюфет чашки за кафе.
- Няма да пия кафе. Тръгвам. - Дара приключила с миенето, облякла се , но преди да излезе, се обърнала и попитала:
- Тази Анастасия? ...Къде е сега?
- Не е в София. Замина! - Майката на Михаил поискала да я последва, но само добавила - Те не се виждат, Дара! И не се чуват...вече две години.
Излязла пред четириетажната кооперация и тръгнала по уличката, която водела към центъра. Думите на Татяна много я озадачили. Знаела, че Михаил е имал дълга връзка преди нея, веднъж дори били говорили за това, но всичко приключило с този разговор. Приемала срещата си с Михаил за съдбовна и била убедена, че и за него е така.
"Защо ми каза това Татяна? С този нехарактерен за нея глас!... И защо точно днес, след като от осем месеца всяка събота се събираме на обяд?"
Вървяла напосоки без да се замисля къде отива. След близо час стигнала центъра на града и едва тогава се сетила, че трябва да вземе дрехите от химическото чистене. На другата сутрин Михаил заминавал за седмица и костюмът, който щял да облече, бил на химическо чистене. Върнала се, взела дрехите и се прибрала с такси.
Сварила го в кухнята да запарва чай от мента и джинджифил. Живеели в просторен апартамент под наем в един от хубавите квартали на града и това им бил нещо като вечерен ритуал. Обикновено вечеряли навън , а после дълго обсъждали изминалия ден на чаша чай.
- Майка ми каза, че си си тръгнала преди няколко часа! - Михаил направил опит да излежда сърдит. Имам да ти разказвам страхотни неща, Дара. За проекта. Най - после измислих как да го завърша. Но ти не се връщаш! - Възбудата правела сивите му хубави очи по- тъмни, почти черни.
Седнала срещу него, от другата страна на бялата кръгла маса, проследила го как налива чай в любимата й чаша с буквата Д от двете и страни, изчакала го да напълни и своята, и гледайки го право в очите, задала въпроса:
- Наистина ли приличам на Анастасия?
Той вече бил седнал. Ръката му, протегната към захарницата с кафява захар, се забавила за момент и после паднала върху бялата покривка с лъжицата в ръка.
- Анастасия ли?... - Погледът му минал през нея и отишъл някъде далече - Откъде знаеш за нея. От майка ми ли?
"Притесни се", помислила Дара и онова тежко нещо, което от обяд пълзяло към сърцето й, се появило отново. Познавала хората, била родена емпат и разбирала отлично човешките емоции, чувствата им, постъпките им, но точно такава реакция не била очаквала от Михаил. От нейния Михаил. С когото били заедно от осем месеца, били се запознали на едно служебно събиране и оттогава не се били разделяли.
"Как само пребледня, когато чу името и!", помислила, но не задала друг въпрос, нито пък отговорила на неговия. Изпили в мълчание чая си и в един момент тя се сетила:
- Щеше да ми разказваш за проекта?
- Като се върна! - Усмивал се пресилено, но в очите му имало топлина - Хайде, уморен съм, а и утре ще ставам рано! Ще дойдеш да ме изпратиш до ъгъла, както обикновено, нали. За късмет! Ще дойдеш ли? - Михаил хванал ръката й и я дръпнал към спалнята.
- Ще се къпя! - Тя се притиснала за миг в него и после го пуснала. Взела хавлия и други принадлежности от гардероба и преди да влезе в банята, извикала - Не ме чакай. Заспивай!
"Заспивай!", повторила многократно след това, стоейки насред широката, облицована в портокалово баня. Не й било до душ, но и не искала да отива в спалнята. Затворила очи, усещайки как две мънички водни капчици се появяват в края на очите й.
"Защо думите на Татяна ме достигнаха така силно? ...И защо реакцията на Михаил ме свари толкова неподготвена? Сигурно, защото си мислех, че ще е различна, очаквах да е различна, очаквах да се засмее и да ме заподозре в ревност...", мислела, облегната на страничната стена на ваната. Искало й се да стане, да отиде в спалнята и да види дали Михаил е заспал, но не го направила. Чувствала се уморена.Вместо това пуснала с все сила душа. Водата плиснала върху нея. Затворила очи и се оставила на магията й.
Два дена по - късно вече пътувала към селото на баба ХрисО. Били ходили само веднъж с Михаил при нея и то за съвсем малко, но помнела пътя. Въртяла волана, а в душата й била бъркотия. Първоначалният стрес от случката с Михаил обаче бил попреминал, Стигна селото по обяд и спряла до първата къща, в която видяла хора. Отворила вратата на колата:
- За къщата на баба ХрисО оттук ли?
Възрастен мъж с бастун приближил желязната порта:
- Коя си ? - попита. - Хрисо вече не гледа на хората. Отказа се. Напразно си била път.
- Роднини сме! Оттук ли? - повторила въпроса си тя. Той поклатил глава в знак на съгласие. След не повече от десет минути била пред старата дървена ограда. Паркирала до портата и в момента, в който слязла, баба Хросо се появила по пътечката:
- Анастасия! - извикала и ускорила крачка.
Изчакала я съвсем да приближи и взела чантата с понички, която носела. Знаела от Михаил, че баба му обожава понички:
- Дара съм! - отговорила - Идвахме с Михаил преди време.
- Дара? - Баба Хрисо помислила, после изпляскала с ръце - Дара, да! Какво те води насам? - тя стояла по средата на отворената врата и гледала в нея с любопитство.
- Ами...дойдох да ми гледаш! Предишния път беше Великден и не го направи.
- А Михаил, той къде е? - Баба Хросо надникнала в колата.
- В командировка е. А аз реших да дойда да те видя.
- Влизай тогава - Възрастната жена помъкнала дървената тояга, която ползваше вместо бастун и й направила път. После посочила към отворената врата на боядисаната в бяло къща. Дара влязла и седнала както първия път на малкото диванче до печката. Кухничката била миниатюрна, но много чиста. Със затаен дъх, изчакала и баба Хрисо да седне. От Михаил знаела, че баба му е известна с ясновидството си в цялата област. При нея идвали хора от цяла България, дори от чужбина.
- Ще ти сложа от моето вино. Малиновото. И предишния път пихме, нали? Когато идвахте с Михаил? Сама си го правя. И от сладкото от смокини ще ти сложа. - Баба Хрисо пъргаво занареждала чашки и чинийки на малката масичка. - Та викаш, дошла си да ти гледам? - вперила тя в Дара сивите си очи - Михаил не ти ли каза, че вече не го правя. Не че очите ми не виждат, ами оная сила, дето ми даде дарбата да виждам съдбите на хората, си я взе обратно. Нито картите виждам, както преди, нито бобовите зърна...Не знам защо.
И тогава, силно смутена от сивотата на тия толкова познати очи, Дара попитала:
- Дойдох да ми разкажеш за Анастасия?
Баба Хрисо примигна няколко пъти срещу нея, после станала и излязла. Когато се върнала, носела голяма найлонова чанта, пълна с ябълки и круши. Сложила ги в краката на Дара и побутнала продълговатата чашка с вино:
- Не личи, че си пила. Не се притеснявай, то не напива. - Тя сложила ръка на коляното на Дара и продължила - Знаеш ли защо ми викат ХрисО? Нищо, че се казвам Христина. Мъжът ми Димитър така ме наричаше. Означава злато. С него се срещнахме, когато бях на седемнайсет години. Чул за мене и дойде да ме иска за жена. Бяхме мното бедни, баща ми е каракачанин и имаше общо осем деца от две жени. Аз бях предпоследната, след мене беше само сестра ми Дора. Та..., пристигна един ден дядо ти Димитър / той не беше от нашето село/, остави си армаганите, поговори с баща ми, даде и на мене една много красива кърпа и на тръгване попита, кога да дойде пак. Толкова много го харесах, че поисках да извикам - "Утре, утре! Ела утре!", но си замълчах. Когато си отиде, майка ми и баща ми казаха, че оставят всичко в моите ръце. Ако искам, ще се оженя за него, ако не искам, няма да настояват.
"Той е от богат род. Не е като нас! А на майка му от години и се носи славата на много високомерна жена" каза баща ми. "Помисли дали ще можеш да живееш с това. Може да ти се присмиват, да те обвиняват , че си се омъжила заради парите му."...- Лицето на баба Хрисо светело като на младо момиче. - После и сестрите ми повториха същото, и комшийките. Аз обаче не ги послушах. Жените сме дарени с една голяма дарба, Дара, която повечето мъже нямат. ЗНАЕМ. Винаги знаем, но не винаги искаме да чуем това. Е, аз тогава знаех, че Димитър е моят мъж. И не сбърках. Нито пък някога съжалих.
- Починал ли е? - попитала много тихо Дара.
- Преди десет години. - отвърнала баба Хрисо.
- Ще тръгвам. И ти благодаря за виното. И за разказа. - Дара станала, но на самия праг на вратата спряла и направила нов опит - Татяна...,Татяна ми разказа много внезапно за Анастасия, каза, че й приличам... Прииска ми се да разбера повече за нея...Тя къде живее сега. Анастасия?
- Майката на Михаил е добра жена. Добра и справедлива. От Киев е. Синът ми я доведе когато беше още дете. - Баба Хрисо сякаш не чула въпроса и. - Но после я изостави заради Елиза, сегашната ми снаха.
- Не знаех това! - Дара наистина много се изненадала.- Затова ли не идваш? Чух как веднъж Татяна те канеше. Май беше за Коледа?
- Чуваме се по телефона - Баба Хрисо забавила следващите си думи - Много обичам Татяна. И затова се чуваме. Но е вярно, че не се виждаме. И причината не е разводът й с моя син. А защото освен обичта, която изпитваме една към друга, нямаме друго за какво да си говорим. Аз имах много щастлив живот. Татяна нямаше този късмет. И това се усеща. Усеща се много силно. Особено между жени. И разговорът не се получава. - Тя посочила пълната с плодове найлонова чанта:
- Всичките са за тебе. Не съм ги пръскала с нищо. Но пак станаха големи.
Излязли от къщата и поели по тясната пътечка с много цветя от двете страни. Преди да отвори вратата на колата, Дара се обърнала, хванала ръката на баба Хрисо и я целунала. За миг й се сторило , че вижда тъга в очите на възрастната жена, но побързала да влезе в колата. В следващия момент баба Хрисо направила крачка напред, навела се и изшептяла:
- Анастасия живее в Пловдив. Управител е на хотел "Делфин". Не знам къде е - Сухата й ръка се протегнала и докоснала ръката на Дара - На добър път, дете!
Пътувала около час и на една бензиностанция спряла. Извадила телефона си и се обадила на майка си:
- Няма да се прибера! - казала. - Ако ти позвъни Михаил, кажи, че съм при тебе, но спя.
- Дара, какви ги вършиш! - майка й наистина се разтревожила.
- Кажи му така, мамо! - Тя затворила, изтичала до бензиностонцията, купила си сандвичи и няколко бутилки минерална вода и когато се върнала , потърсила в телефона си хотел "Делфин"... До Пловдив имало около час, а хотелът се намирал на самия главен път. Излязла на магистралата и тръгнала натам.
ДРУГАТА
Част Втора: АНАСТАСИЯ
Хотелът не бил голям, но имал интересна архитектура и много красива плетена ограда отпред. Стигнала в полунощ и си избрала стая на втория етаж. На него според администраторката имало само две стаи за гости, останалите били за служебно ползване. Изкъпала се и смазана от умора, се хвърлила в широкото бяло легло. На сутринта обаче още в седем часа слязла в кафето на партера и се настанила на маса, от която отлично се виждал главния ход на хотела.
- Коя сте? - Мургавата жена, която чистела в кафето, застанала срещу нея и белите и великолепни зъби блеснали върху съсухреното, но добре гримирано лице - Аз съм Роза.
- А аз съм Дара - отвърнала с лека досада. Точно в този момент не и било до запознанства с хора от хотела.
- Много хубаво име! По работа ли сте тук? Не съм ви виждала. В нашия хотел отсядат горе - долу едни и същи хора, но вие идвате за първи път. Откакто госпожа Анастасия стана управител, гостите ни са постоянни. Госпожа Анастасия напълно преобрази хотела. Затова останах. Щях да напускам, но тя дойде и всичко стана различно. Преди нея, господин Никола, братовчед и, който е и собственик, хич не се справяше. Половината стаи постоянно бяха празни. - Роза продължавала да се смее насреща и, сякаш нарочно демонстрирайки чудесните си зъби.
- Имаш хубава усмивка! - казала Дара, вече заинтересувана.
- И зъбите са ми подарък от хотела. Пак по предложение на госпожа Анастасия. Каза, че всички трябва да изглеждаме добре. И да се усмихваме. Да знаеш с какви зъби бях преди...Даже когато нямах работа, се криех при миячките в ресторанта. От гостите ме беше срам.
- Щедра управителка! Не се срещат много такива! - върнала внимателно разговора Дара.
- А, да! - Роза оставила метлата и се настанила на стола срещу нея - Щедра, красива... Даде ми и много дрехи. И на децата ми даде. Имам четири деца и внук. - В следващия момент скочила от стола, хванала отново метлата и започнала да се извинява - Пак забравих. Това ми е навик от преди. Преди всеки си правеше, каквото иска. Сега не бива да го правя, не бива да сядам с гостите, ама забравям. А и ти ми хареса. Някак си...впечатли ме. Ох, на ТИ ти говоря. За което пак се извинявам. Така още от пръв поглед харесах и госпожа Анастасия.
- Да не искаш да кажеш, че си приличаме?
- Приличате си, да! - Роза цялата засияла - Чак сега се сетих, че по тази причина забравих, че не бива да сядам при гостите. - Тя се отдалечила малко, изгледалала Дара от горе до долу и отново широко се засмяла - Не сте еднакви, ама по някакъв начин сте еднакви. Някак ... - тя сбърчила чело, давайки си вид, че мисли сериозно - Някак си по еднакъв начин...ми влизате ей тука. Като писателка се изразих, нали? - Заклатила глава, държейки ръка на гърдите си.
Че пристига Анастасия разбрала интуитивно. Синьо рено спряло току пред входа и слаба жена в светло син костюм слязла от него. " По - висока е от мен, мъничко, но е по - висока. И е с няколко години по - млада. " помислила Дара, стараейки се хората от съседната маса да не забележат втренчания и поглед.
- Здравейте, Анастасия...Добро утро, госпожо Анастасия! - се чули гласове от двете страни на пътеката.
- Здравейте! Здравейте! - отвърнала Анастасия и тръгнала нагоре по стълбите към втория етаж.
"Откритие, първо, като мен не ползва асансьор!" помислила Дара. "Откритие второ - макар да я видях за съвсем малко, я харесах." Обърнала чашката с изпитото турско кафе в чинийката си и се замислила отново над думите на баба РусО. "Ние винаги знаем отговорите за нещата, които ни се случват!...А това, което аз в този момент знам, е че точно такава не си я представях Анастасия."
Останала още почти два часа в кафето, но управителката повече не се появила, затова станала и излязла от хотела. В Пловдив била идвала само веднъж в живота си и със сигурност имало какво да види. Въпреки това направила само няколко обиколки из близките улици и се върнала.
На другата сутрин Анастасия пристигнала по същото време и по същия начин я посрещнали и гости и персонал . Този път била облечена в панталон и сако и изглеждала още по - тънка и фина. Останала обаче съвсем малко горе и отново излязла.
"Трябва да намеря начин да я видя отблизо. Даже за съвсем малко.", мислела Дара, докато изкачвала стълбите обратно към стаята си. И точно в този момент видяла отворената врата с надпис УПРАВИТЕЛ. Огледала се, в коридора нямало никого. Подвоумила се за момент, после влязла, стъпвайки почти на пръсти. Стаята била широка, с висок таван, обзаведена в светлосиньо. Даже пръснатите по бюрото химикали били във всички нюанси на синьото. На стената зад красивата тъмносиня тоалетка имало много снимки. Приближила и в следващия момент инстинктивно отскочила назад. От всичките я гледал Михаил. Протегнала ръка и взела една. Наистина бил той, но някакси по - различен. На лицето му греела широка усмивка, която никога не била виждала. "Не съм го виждала да се смее така! Виждала съм го ентусиазиран, сериозен, вглъбен в себе си, но така усмихнат не съм го виждала !" помислила и взела втора снимка. На нея Михаил седял в някакъв парк, а на лицето му била същата широка усмивка . Така изглеждал и на третата, и на четвъртата снимка. Вдигнала поглед към снимките на по - горния ред . Били от някакво тържество, а Михаил и Анастасия седяли един до друг.
"Не предполагах, че може да се смее така!", помислила отново Дара и усетила , че някой стои зад гърба й. Обърнала се. Анастасия се била облегнала на вратата на стаята .
- Здравейте! - изрекла притеснено. - Аз съм през две стаи. Минавах и беше отворено. И синьото в стаята ви ме привлече. Забележително обзавеждане. Моята стая е в бяло и също е много красива.
Жената срещу нея се усмихнала едва забележимо, но не казала нищо. Тъмни кръгове обгръщали хубавите и зелени очи. Когато минала покрай нея, Дара усетила дъх на скъп парфюм и на алкохол едновременно. Проследила я как изважда две чаши и полупълна бутилка с уиски от барчето до прозореца и едва когато протегнала ръка към нея и и подала едната чаша, казала :
- Не мога, ще пътувам!
- И аз идвах да те видя, Дара! - Анастасия на екс пресушила чашата си. - Преди осем месеца..., и после преди шест, и преди един... - Тя си наляла отново и отново изпила всичко на един дъх. Когато за трети път поискала да си налее, Дара изненадващо и за самата себе си дръпнала бутилката от ръката й:
- Какво се случи? - попитала.
- Разказвал ли ти е за мен? Не е , така ли? - Анастасия се усмихнала съжалително. - Мъжете не разказват за бившите жени в живота си, когато нищо не е останало. Или ...когато много е останало. - Полюлявайки се, тя седнала на широкия канцеларски стол до бюрото. В стаята за миг легнала абсолютна тишина. - Имахме дата за сватба, това знаеш ли. - продължила след малко, леко сдъвквайки думите - Беше най - интересният мъж сред приятелите ми. И най - талантливият. Постоянно беше пред компютъра. Всички му предсказваха блестящ успех! А аз..., аз го ревнувах. Ревнувах го от всичко. Чувствах се много далече от това, което той прави. - изрекла с треперещ глас - В началото се смееше. Даже като че ли му беше приятно. После започна да казва , че прекалявам и че трябва да спра. После и Татяна ми каза, че трябва да спра. ..А когато един неделен ден баба Рисо ми гледа на карти, погледът и стана много мътен и тя хвърли картите зад масата. .. После той се изнесе от дома ни. После за втори път...Не можех обаче да спра. В пристъп на ревност изтрих от компютъра му много важен проект. Беше работил с месеци над него...Дай ми бутилката - Анастасия взела шишето от ръцете на Дара и си наляла отново.- А когато нае новия офис и назначи служители..., му поставих ултиматум да смени едната от служителките. Дори отидох в офиса и вдигнахх скандал. И той за първи път ме погледна по начин, по какъвто никога до този момент не беше ме гледал. "Напусни!" изкрещя и ми посочи вратата. .. Отидох в болницата и ...направих аборт.
- По собствено желание ли? - сепнала се Дара.
- Щом разбра, излезе и никога повече не се върна. - Ръцете на Анастасия затреперяли силно.
- Вземи си душ и си легни! - успяла да каже само Дара. Върнала се в стаята си, събрала набързо нещата си и един час по - късно вече пътувала към София.
Едва когато стигнала "Гостилницата на Милеви" в началото на града, спряла на паркинга пред нея и се обадила на майка си. Казала и, че всичко е наред, после купила няколко бутилки минерална вода и се върнала в колата.
Бил един от онези не чести моменти в живота и, когато нямала никакви въпроси към света. Била наясно, защо Татяна й казала за Анастасия. Знаела и защо Баба РисО не искала да й казва нищо. Разбирала причината за смущението в очите на Михаил, когато му задала въпроса наистина ли с Анастасия си приличат, както и собственото си желание да се срещне с нея.
Във връзката си с Михаил Анастасия била извървяла СЪЩИЯ ПЪТ, какъвто тя самата била извървяла преди известно време, но с друг мъж. Докато слушала думите и в хотела, и се струвало, че някой разказва на глас собственото и минало. Единственото, което не съвпадало с разказа на Анастасия, било това, че при раздялата тя не очаквала дете.
"Хората си приличат по изживяното, по еднаквото изживяно. И околните УСЕЩАТ, околните разпознават това..."
Постояла още известно време облегната на седалката, после погледнала часовника си и запалила колата. Когато три часа по - късно Михаил се прибрал от седемдневното си пътуване, от кухнята го лъхнал дъх на ароматен чай от джинджифил и мента.
- Всичко мина отлично, Дара. Мина ...умопомрачително, както ти обичаш да се изразяваш! - възкликнал той, нахлувайки в кухнята и гледайки я с най - хубавия сивосин поглед на света. - Исках да си там. Много исках да си там и да видиш всичко с очите си. А после да го разнищим.
- Нищо. Цялата нощ е пред нас. Ще ми разкажеш! Ще ми разкажеш всичко подробно! - отвърнала , наливайки от дъхавата течност в чашките.
Той станал, отишъл в хола и тя чула как отваря едно след друго чекмеджетата на шкафа. После се върнал и сложил пред нея снимка среден формат. Взела я. От нея я гледала Анастасия.
- Това е Анастасия! - казал, отпивайки с удоволствие от чая си - Наистина си приличате. Или поне така ми се струваше в началото. Усетих го в мига, в който те видях. И майка ми го каза, когато за първи път дойде у нас. Друго искаш ли да знаеш? Или да започвам да разказвам.
- Започвай! - отвърнала Дара , оставяйки се синьото в очите му да я залее. Слушала въодушевените му думи , а ония спомени от преди година и половина, които дълго, много дълго не и давали покой и на моменти вгорчавали дори срещите и с Михаил, все повече и повече се отдалечавали от нея.
Можеш да дойдеш на нашите Срещи в събота, подробностите в долния линк:
Можеш да станеш член на ГРУПАТА" Моите разкази по истински случаи" чрез този линк: